Konx Ompax – Блогът на Христо Радичев

Сет Годин пише книги. Книги, които се купуват, та дори и се четат. Доста полезни, бих казал… Всички до една (е, поне всички, които съм чел).

Сет Годин продава книги. Много успешно, разбира се. Което не е никак трудно, когато блогът ти е един от най-посещаваните.

Сет Годин се различава от останалите (добре, де, пак скоби – повечето от останалите) автори по това, че по един особен начин е забележителен. Той има забележителен стил, забележителни корици на книгите, забележителни идеи. Неговвата любима думичка на английски е remarkable.

Повечето (но не всички) издателства в България могат да продадат 800 бройки от една добра книга за не по-малко от няколко дни (моля, поправете ме ако греша; разбира се, има и едно изключение, което продава много повече, но това е друга тема…)  Ако книгите са няколко и са опаковани в комплект, вероятно това ще е доста по-трудно.

Сет годин продаде 800 книги за броени минути/часове. Не само защото книгите му са добри и защото стотици хиляди читатели следят блога му. Той даде на читателите си нещо, което другите автори рядко успяват да направят: 1. добра колекция от книги; 2. ограничен тираж, само за най-запалените му читатели; 3. нов дизайн (или допълнителни материали към старите книги); 4. усещане за изключителност, защото само още 799 души на света освен теб ще притежават този комплект; 5. усещане за спешност – „По една книга на клиент, ние ще свалим страницата, когато продадем всички кутии“(което, разбира се, не се случи, за да може човекът да се похвали); 6. подарък-изненада; 7. над 35% по-ниска цена за всички книги в комплекта в сравнение с коричната им цена поотделно (между другото, малко издателства го правят…).

Ако вие напишете книга, как ще я предложите на потенциалните купувачи?

Звъни телефонът на Батков. Той вдига слушалката:

- Ало?

- Добър ден, обаждам се от ФК „Рубин“ (Казан). Искаме да купим четирима Ваши футболисти.

Батков се замисля и след секунди отговаря:

- Защо са ви, нали вече бихте Барселона?

Всяка сутрин, докато чакам трямвая на спирката в квартал „Надежда“, един стар и олющен електрически стълб привлича погледа ми. В долната си част този стълб някога е имал капак, който е скривал някакво командно табло или кабели. Разбира се, капакът отдавна липсва. Но в дупката вътре в стълба, вместо кабели човек може да види само боклуци. Видял някой недотам цивилизован наш съгражданин дупка, имал боклуче подръка, та се запитал дали да не метне боклучето в така удобно зейналата пред него дупка… Хем прибраничко, никой няма да види какво е сторил, хем няма да хвърли боклука направо на улицата.

Да, ама някой друг минувач го видял и си казал: „Що пък и аз да не хвърля там боклучето? Е, не е кошче, ама пак върши работа, няма да цапаме улиците, я…“ И така вълна след вълна, докато сега „кошчето“ е препълнено.Защото е много по-лесно да правиш онова, което правят останалите, отколкото да пазиш поведение и да следваш елементарни правила.

Сигурен индикатор, че се намираш в сбъркана държава, е когато обществените площи, сгради и предмети не изпълняват функцията, за която са предназначени, а се използват за нещо съвсем друго. Така кошчетата за боклук и контейнерите се превръщат в огнища, електрическите стълбове – в кошчета, трафопостовете и входовете на блоковете – в тоалетни, а зелените площи – в паркинг.

Лошото е, че нашата държава е не просто сбъркана. Тя е превърната в бунище, в което всеки пикае.