Konx Ompax - Блогът на Христо Радичев

През последните няколко дни нямах нет, затова съм принуден да смеля набързо всичко, което ми се случи напоследък, и да го изтипосам наведнъж. Малко хаотично, признавам, но пък онези от вас, които ме познават, няма да са изненадани, че така обърквам темите

1.

В Банско беше хубаво. Е, Банско като цяло е отвратителен курорт, особено в края на ноември, но пък имаше неща, които правеха престоя там изключително приятен. Компанията на една млада дама, на първо място. Отличната механа, на второ. Отчасти хотелът, на трето.

Вила Рока е хотел, замислен с изключително добра идея, която за съжаление не е била приложена по най-добрия начин. Покривът протече и то току пред рецепцията, което, съгласете се, не е най-добрата реклама. Стените не са боядисани добре, вратата в банята беше подкожушена от влагата, а парното беше ограничено. Но на харизан кон зъбите не се гледат - закуската беше отлична, сауната и басейнът също, самата идея и концепция на хотела на мен лично много ми допадна.

Ако сте в Банско, задължително посетете механа “Воденицата”, собственост на бай Лазо, който вероятно лично ще ви посрещне, ще ви осигури страхотна кухня, а за забавление ще повика и банските старци, да посвирят малко. Едно от най-хубавите места за хапване, пийване и веселба, в които съм бил… Повече ще разберете от снимките.

2.

В офиса на “Рийдърс Дайджест” в понеделник сутрин е доста оживено. Преди седмичната оперативка двама души по предварителен жребий трябва да сготвят нещо от новата книга на издателството (минути за реклама) “Да печем с любов”. Която е направена по такъв начин, че на човек му идва да изяде книгата с кориците Колегите дегустират, възклицават, въздишат и след това оценяват печивата по три основни критерия - вкус, степен на трудност и външен вид. По десетобалната скала.

Та тази седмица беше мой ред, заедно с колежката Елена, с която се познаваме още от GfK. Тя приготви брауни, а аз (по-точно майка ми, която е просто един кулинарен вълшебник) се спрях на малки пасти. Тук иде ред да спомена, че нямаше да се справя и наполовина толкова добре, ако не беше неоценимата помощ на Биляна и на мадрето. Е, имаше и караници, особено по отношение на началния час на готвене, но в крайна сметка всичко приключи нормално. А преди оперативката с Елена пожънахме заслужени овации, включително от колеги от Холандия, Румъния и Турция По-късно ще пусна и рецептата в специален пост, придружен със снимки. Оказа се, че не е чак толкова трудно…

3.

В петък заминавам за Самоков. С Бачката се цанихме да произведем едно социологическо проучване на GfK сред малко “по-тъмнозелните” ни съграждани (както казваше онзи виц за ЮАР), наричани от някои “роми”, които се срамуват от хубавата дума “цигани”. Та ще ги разпитваме за нагласите на “по-светлозелените” хора (т.е. ние) към тях - дали чувстват омраза, ненавист, или пък напротив, обляни са от вълна от междуетническа любов и толеранс спрямо обагреността на епидермално равнище, цвета на кожата ще рече. И тъй като ще нахлуем в недрата на циганската махала в Самоков, очаквам да бъде доста интересно. Ще използвам случая за да си поговоря с по-възрастните цигани (казвам го без грам нотка на расизъм, преди пичовете от Хелзинкския комитет и други радетели на защита правата, честта и имиджа на малцинствата да са ме емнали), да видя как живеят, пък ако ми позволят и снимки ще направя. Във всеки случай ще бъде голяма тръпка

Така че скоро очаквайте рецептата

Успях да кача и снимките - можете да видите почти всичко от престоя ни в Банско, както и активното ми участие в готвенето на малките пасти тук. Надявам се довечера да сложа коментарите.

Грузия е от онези страни, за които обикновено човек нищо не знае. Тя се намира “някъде там”, а нещата, които се случват в държавата, обикновено не се излъчват по новините. Свързват я предимно с прословутите грузински тостове и с това, че е бивша съветска република. И ако няма извънредно положение, какъвто е случаят сега, рядко ще чуете новини от там.

Малцина обаче знаят, че Грузия е втората страна в света, приела християнството за своя религия. Там Одисей е търсил Златното руно, през нея е минавал Пътят на коприната, азбуката й е около 6 века по-стара от кирилицата и е една от първите страни, в които се произвежда вино. Освен това, оказва се, че е съвсем близо до България – от другата страна на Черно море - до нея по суша може да се стигне за около два дни, а по море – само за денонощие.

Тръгнахме на път в една петъчна вечер с по една раница, виза в паспортите и пълно неведение къде отиваме. Разбира се, търсихме възможно най-изчерпателната информация в Интернет, но се оказа, че или половината страници, свързани с Грузия не работят, или в тях има вече добре известни неща.

Така в ранния неделен следобед се озовахме на границата, между турския град Пософ и грузинския Вале. Поради политическите търкания между Грузия и Русия не бяхме сигурни дали можем да говорим на руски. Граничарите обаче ни успокоиха: “Ние не мразим Русия, не обичаме само руските политици, защото искат да откраднат част от земята ни. Иначе всеки от нас е израснал с този език”.

Ако човек се опита да говори на грузински без предварителна подготовка, е обречен на провал, защото се сблъсква с няколко препятствия. Едното е напълно непознатата азбука, далечна роднина на арамейския (езикът на Иисус, за последно използван от Мел Гибсън в “Страстите Христови”), която няма нито една буквичка, съвпадаща с буквите от кирилицата или латиницата. Второто препятствие е невъзможността да си усучеш езика на фльонга, за да поместиш пет съгласни една до друга (пример – “Мтскхета” – старата грузинска столица, сега приличаща на красиво село). Третата спънка е, че гърлото ти започва да дращи неприятно, когато се опиташ да издаваш характерните за грузинския гърлени звуци, добре смесени с вече познатите съгласни - думичката “кхачапури”, “кинкхали” и други още ми причиняват световъртеж… Резултатът е твърде мъчително главоболие, което може да се усили ако опиташ сладко-киселите грузински вина, приготвени от над 150 сорта грозде.

Хората в Грузия се гордеят изключително много с родината си, въпреки, че тя се отнася към тях доста немарливо. Мизерията в първия град, който посетихме – Акхалтсикхе – не може да се сравни с условията в един малък български град дори в най тежките години на прехода. Картината не беше по-различна и в Кутайси – вторият по големина град в страната (около 300 хил. жители), където улиците са невероятно мръсни и движейки се по тях с кола, човек разбира истинското значение на думата “лунен пейзаж”. Веднъж заради слабата гравитация при отскачането от седалката на маршрутката при повечето дупки по улицата, и втори път заради невероятните траектории, които прави това най-разпространено средство за придвижване в Грузия. Прибавете към това и пороен майски дъжд и можете бегло да си представите какво беше настроението в нашата групичка, когато пристигнахме в Кутайси. А любезните хазяи, които открихме след дълго търсене около гарата, сипаха около килограм сол в раната на нашето чувство за хумор, като ни осведомиха, че “ток има понякога”, тоалетната е отвън, баня реално няма, но иначе “ей сега ще сгреем вода в една кофа на газената печка, за да се изкъпете в оная барака”.

Но сякаш всичко лошо свърши дотук. Старите Вано и Назико Кухианидзе и техният съсед – полуруснак Рамас Апхадзе успяха да ни накарат бързо да забравим за неприятностите, които ни посрещнаха в Грузия и с типичното за страната гостоприемство наредиха стаканите с малко стипчивото грузинско вино на масата. След това, за да потвърдят слуховете за грузинските тостове, започнаха да ги нижат един след друг: за нашата среща (това винаги е първият тост); за нашите държави; за световния мир; за нашите родители; за рождените дни на братята и сестрите ни… Сякаш бяха забравили, че преживяват с около 25 български лева на месец и че малкото за нас пари, които им платихме за две нощувки, всъщност далеч надхвърлят обичайните им доходи.

Дори в Гърция и Сърбия не бях срещал по-религиозни хора. В Кутайси дълго се чудехме защо местните ни гледат странно и дори ни спираха по улиците, за да се снимат с нас. Оказа се, че в Грузия мъжете просто не носят къси панталони, защото поне два-три пъти на ден посещават църква или манастир, а там подобно облекло е неприемливо. След като на площ почти два пъти по-малка от България има около 5000 религиозни храма, често се налага да пристъпваш прага на някой дом Божи. А ако направиш грешката да носиш по-фриволно облекло, веднага се намира някоя фанатизирана женица, която започва шумно да те клейми пред всички – достатъчно добър стимул за някого да обуе дълги панталони.

Столицата Тбилиси е прекрасен град с живописен, но беден стар квартал, твърде малко за представата ни панелни блокове, невероятни малки улички с елитни заведения и широк главен булевард (“Руставели”), на който всяка сграда през нощта свети като лампа. Имахме късмет и да видим военен парад на 26-ти май, който е грузинският национален празник. Освен това посетихме старите серни бани, които бяха наредени като миризливи яйца близо до хълма с древната крепост, пазеща града преди стотици години. Опитахме от местните пелмени, носещи познатото звучно име “кхинкхали”, а един весел младеж – Зура, ни предостави възможността да опитаме домашно приготвена водка – чача, която беше 62 градуса и две чашки бяха достатъчни да ми поразмекнат коленете. Задължително трябва да се пробва и местния коняк (“Тбилисури” или “Давид Сараджишвили”), на който гордите “картвели” (така наричат себе си грузинците) дължат голяма част от международната си слава. Днес поръчах една бутилка на колегата на Евгений, ако ми я донесе от Тбилиси, има каса бира от мене

Освен Кутайси по план трябваше да посетим още Гори (родният град на Йосиф Висарионович Джугашвили, а. к. а. Сталин), старата столица Мтскхета, Тбилиси и манастирът Давит Гареджи, на около 60 км югозападно от столицата, съвсем близо до границата с Азърбайджан. Оказа се, че освен тези места в Грузия има и невероятни планински пейзажи в Кавказ, както и няколко антични и много добре запазени градове, изсечени в скалите (Уплисцикхе и Вардзиа). Така пътуването, което трябваше да трае седмица, се удължи от само себе си и пропуснахме голяма част от планирания маршрут по обратния път в Турция. Но определено си заслужаваше.

И накъдето и да се обърнеш, виждаш кръст, устремен към небето, увенчал покрива на някоя църква. И много хора в църквата, намиращи в религията спасение от ежедневната мисъл за собственото си оцеляване…

Разделихме се с Грузия с чувството, че сме преживели велики неща. А те бяха велики, защото ги породиха срещите с обикновените хора. Хората, които дори и да не видиш повече през живота ти, оставят дълбоки следи в сърцето ти. Коба и отец Герасим от Сурами, малките Нино, Сандро и Георги от Мтскхета, Рамас, Вано и Назико от Кутайси, Зура Куча от Тбилиси – без да съм религиозен, това, което мога да направя за тях сега, е да ги спомена на края на този разказ, за да съм сигурен, че хората в Грузия ще си останат винаги за мене такива, каквито ги видях с очите си - деца на Бога, живеещи на Божия земя.

И накрая не можем да минем без един класически тост:

Тръгнали двама съседи на пазар да продават вино. По пътя седнали да си починат и да похапнат.

- Да бяхме, ама нали караме виното да го продаваме. Не бива да хабим нито капка - рекъл другият.
Тогава първият поровил из джобовете си, намерил един петак и го подал на съседа си:

Комшията му налял, след това взел петачето и го върнал на съседа си:

И така петачето преминавало от джоба на единия в джоба на другия, докато и двата мяха, пълни с вино, не се изпразнили. Двамата съседи легнали да спят и захъркали доволни от търговията.

Да пием за успешните сделки!

Снимките са готови. За улеснение, там, където е имало нужда да се обяснява, съм сложил кратки коментари под самите снимки.

Замислям се дали да не напиша наръчник на нискобюджетния пътешественик - с трикове, маршрути и цени по разни кътчета, където съм ходил. Май не е лоша идея Доста има за изписване - Турция, Черна гора, Македония, Румъния, Грузия, Рим, Виена, Скопие, Белград, Солун… Скоро надявам се ще има и за Испания и пак Турция (Карс и Ани), защо не и за Дортмунд.

Снимките са тук.