Konx Ompax - Блогът на Христо Радичев

Случвало ли ви се е да усетите, че пространството около вас е празно и че трябва да го запълните с думи, каквито и да са те, но да не можете да кажете нищо? Да усещате как всяка секунда капе като от система, пълна с глюкоза? И как мълчанието хапе огромни залци време, без дори да успеете да се противопоставите на това, макар и само с вик? И е тихо, оглушително тихо.

Да усещаш безсилие, когато искаш да помогнеш, е може би едно от най-неприятните неща, на които сме подложени почти всекидневно. Да искаш да помогнеш, но да не знаеш как, освен да държиш ръката на пострадалия човек, който с мъка сподавя плача си на рамото ти, а понякога дори и това не прави, а просто излива сълзите си като порой, е още по-неприятно. Но понякога самият факт, че стоиш до този човек, може да му помогне. И трябва да се примириш с това и да направиш онова, което е необходимо.

В крайна сметка, както каза Боб Хоскинс в един блудкаво-сантиментален филм, що за човек си зависи от това как ставаш, когато вече си паднал. Как продължаваш напред, когато нещо те тегли назад.

Сега ми трябва бутилка вино, да я изпия и да замеря Света с нея.