Konx Ompax - Блогът на Христо Радичев

1. Избери си телевизионен формат на музикално предаване (подсказка: от тези, дето ги дават по bTV или Нова);

2. Яви се на кастинг;

3. Пей фалшиво;

4. Ако изръсиш някоя хипер простотия, или пък пееш на все още непознат на хората език, шансовете да те забележат растат в геометрична прогресия;

5. Хората обичат да гледат простотии. И да съдействат за разпространението им. Дали това не е така, защото по този начин не изразяват задоволството си от това, че те не са на мястото на изпълнителя? 

Още преди да изгледам филма знаех, че е труден за преглъщане. Особено за някои хора, които не са свикнали с мисълта, че един мюзикъл може да бъде толкова кървав.

“Sweeney Todd” прелива от кръв. Там тя е издигната като върховна ценност и единствено издържаната в ноктюрно визия се опитва да се наложи над нея, но само понякога успява. А кръвта се лее от гърлата на бедните и наивни хорица, отишли да поокастрят брадите си при сребърните бръсначи на бившия Бенджамин Баркър. Който изпитва невероятно удоволствие от това. Защото девизът му е: “Never forget. Never forgive.”

Както някои от вас вече знаят, аз много харесвам филмите на Тим Бъртън. След “Едуарт ножиците”, “Кошмари преди Коледа” и “Голяма риба” и този филм-мюзикъл се нареди сред любимите ми. Не само защото музиката е интересна, а най-вече заради стилните диалози, които се изговарят. Особено този, при който Джони Деп и Хелена Бонъм Картър (между другото по-добра от нея за тази роля надали може да се намери) обсъждат хората, минаващи по улицата, като преценяват кой какъв вкус би придал на пайовете с месо. А след това започва касапницата, при която бръсначите се обагрят с “рубини от кръв”. 

 Който отива да гледа “Суини Тод” трябва да е предупреден за три неща: че количеството кръв може да му дойде в повече; че самите убийства не са особено зверски, а по-скоро гротескни (каквито са и някои персонажи, да не казвам всички…) и единствено бликащата от гърлата на жертвите кръв може да постресна малко по-претръпналите на убийства зрители; че зад булото на тази гротескна визия се крие доста добра оценка на времето, за което се разказва.

Приятно гледане на онези, които обичат нестандартните филми:) 

Снощи в НДК една звукова вълна отнесе тишината извън залата. На нейно място се настани ритъм. Ритъмът, с който бие сърцето.

Какво ли не може да направи човек с две пръчки и парче опъната кожа пред него…

На концерта на “Yamato” ударните инструменти тайко и моят любим шамисен разговаряха дълго. Ту се караха помежду си, ту пък приятелски бъбреха, но у хората остана усещане единствено за хармония и ритъм. А когато забоботи големият тъпан по средата на сцената, всичко останало замря. Това беше ритъмът на сърцето…

Определено си струваше човек да преживее това. И се радвам, че бях един от многото, които слушаха. И гледаха. И ръцете ги заболяха от ръкопляскане.