Истината за онова, което се е случило на Осама, можете да научите от Twitter акаунта на терорист №1:

„Всички ме мислят за умрял. Благодаря Ви, д-р Енчев!“

Голяма част от жителите на Земята никога няма да стъпят в Света гора Атонска, не само защото там не се допускат жени. Древен закон ограничава посещенията на това странно място само за мъже, при това не какви да е, а християни. Защото двайсетте манастира, които са построени на по-малко от 60-километровия полуостров, заедно с многобройните скитове, колиби, килии и прочее уединени места, са предназначени за ушите и очите само на покръстените. Има и дневна квота от 100 източноправославни поклонници на ден, както и 10 други християни. Квотата обаче често се надхвърля.

Атон е провъзгласен за място на монашеството през 885 г. със Златната Була на император Василий I. Малко по-късно, през 972 г., император Йоан Цимисхи издава първия Устав, който е написан върху козя кожа (гр. – τράγος) и затова го наричат „Трагос“. Така Атон официално е признат за независима монашеска държава, а първият построен там манастир – Великата Лавра, оглавява и до днес йерархията на богоугодните места от полуострова.

Както вече беше казано, ако искате да посетите Света гора, трябва да сте най-вече мъж и християнин. За да получите разрешението (диамонитрия), трябва да изпратите две-три седмици по-рано имената си, номер на личната карта и ЕГН по факс до Бюрото за поклонници в Солун. Номерът е 0030 2310 222424. В допълнение трябва да посочите точните дати, на които искате да посетите Атон, да споменете най-общо с какво се занимавате (учител, студент, работник) както и да посочите манастирите, които искате да посетите. За всеки случай е добре да уточните в кои манастири ще пренощувате.

На следващия ден трябва да се обадите на тел. 0030 2310 252578, където възпитан служител с много добър английски ще ви каже дали всичко е наред с документите. Ако е така, горещо препоръчвам да се обадите поне четири дни преди да тръгнете на същия номер, за да разберете дали диамонитриите са издадени. В нашия случай беше станало недоразумение, та трябваше да изпращам факс до българския Зографски манастир, за да ускорим придвижването на разрешителните.

Обикновено диамонитриите се взимат от Солун или от Урануполи – малко курортно градче, откъдето тръгва фериботът за Света гора. Лично аз ви съветвам да си вземете заветния лист от Урануполи, защото е по-лесно и можете да го направите точно преди фериботът да тръгне. Бюрото се намира зад единствената бензиностанция в градчето, от дясната й страна, просто няма как да се объркате. Работи от 07:30 докъм 09:30. За разрешителния документ се плащат 25 Евро, а ако сте студент – 10 Евро. Малко английски там няма да ви е излишен, въпреки че можете да се разберете и на жестомимически.

Важно е да се каже, че трябва да сте в Урануполи рано сутринта в деня, който сте заявили като начална дата на посещението си в Атон. Това е така, защото от една страна трябва да си вземете диамонитрията, без която не можете да се качите на ферибота, а от друга, защото фериботът тръгва в 09:45 часа и след това няма друг. Разбира се, има по-малки (но по-бързи) корабчета, наречени „тахипло“ (taxyploo), които също можете да използвате, но на по-висока цена. Иначе билетът за ферибота до първото пристанище (Йованица), което обслужва Хилендарския манастир, струва 5,50 Евро. Доколкото разбрах, влизането в Атон става само по море, въпреки че има и сухопътна граница.

В нашата групичка решихме да пътуваме на предния ден и да отседнем в хотел. Списък на хотелите с нормални цени ще откриете тук. Разстоянието от София до Урануполи е около 420 км и при нормално каране се изминава за около 6-7 часа. Когато минете границата с Гърция през Кулата/ Промахонас, трябва да продължите в посока Солун и малко преди него да хванете отбивката за Кавала. Ние малко се пообъркахме там, но има и втора отбивка, която можете да използвате, когато навлезете в индустриалната зона на Солун. Тя обаче е доста объркваща и имахме късмет, че открихме бързо правилния път.

В самото градче няма кой знае колко забележителности, освен старата и погрозняла пристанищна кула. Тя обаче служи за добър ориентир, защото от кея пред кулата тръгва фериботът. От магазинчетата наоколо можете да си купите и подробна карта на полуострова за 4 Евро, която ще ви бъде полезна. Наоколо има много ресторанчета, които предлагат огромни порции на обичайни цени (вечеря, обилно полята с вино излиза около 15 Евро). След вечерята ви очаква почивка в хотела, за да се подготвите за ранното ставане на другия ден.

Кулата в Урануполи

(край на Част 1)

В сърцето на Тоскана има град, който два пъти годишно обича кратките конни състезания. Десет от неговите седемнадесет квартала (Contrade) мерят сили на централния площад (Piazza del Campo), който си струва да бъде видян по всяко време, но най-вече когато слънцето го огрява. А това се случва доста често.

Сиена трябва да бъде гледана по два начина: отвисоко, за да се види пълната й красота, и от земята, за да се усети средновековната й атмосфера. Освен ако не можете да летите, за първия начин се препоръчва удобната за целта Torre del Mangia (или Кулата на хранещия се), в която храненето може да ви докара само проблеми. Това е втората по височина кула в Италия, която далеч задминава по височина недоразумението в Пиза и изостава единствено от посестримата си в Кремона.

Централният площад в Сиена е като раковина, разделена на девет еднакви и леко наклонени части. Те символизират Управлението на Деветимата  – олигархична институция, която през 13-14 в. помага на града да се мери с далеч по-титулованата си братовчедка Флоренция. Всички девет части се събират в жаден тунел – част от централната дренажна система, който е изключително доволен, когато вали. Наоколо са пръснати живописни кафенета, в които могат да ви изненадат с малките си и скъпи порции памфорте и други сладкиши, но за сметка на това осигуряват приказна гледка към Фонтана на радостта (Fonte Gaia) или към сградата на управата (Palazzo Publico).

Сиена си има и друга гордост – удивителна катедрала (Duomo di Siena), с фасада на Андреа Писано, защитена от зловещи гаргойли, която за разлика от много други италиански храмове е еднакво красива както отвън, така и отвътре, и е украсена както отдолу, така и отгоре.

Но най-вълнуващото в този малък средновековен шедьовър е разходката из тесните улици, които разкриват за прехласнатия пътешественик чудата поредица от статуи, малки магазинчета, красиви църкви, интересни дворчета с богато оцветени арки и други запомнящи се гледки.

Опаковайте багажа и тръгвайте – еднодневната разходка ще ви осигури многодневни спомени.

Оказа се, обаче, че това не е точно така. Конспирацията срещу българската музика е разкрита, а тайната на успеха на някои известни „певци“ или „групи“ (в кавички, защото славата им в действителност е незаслужена) е напълно развенчана!

Да започнем по-отрано. Ванеса Паради, тази мъжемелачка, която разби сърцето на Лени Кравиц и прелъсти Джони Деп, с което си навлече гнева на де що жени има по света, дължи славата си на певица единствено на нашата мила и родна България. Защото Ванеса стана звезда чак след като започна да припява с пискливия си гласец „Жуля такси“ , умело прикрито зад неразбираемия френски бъркоч от думи.

Какво да кажем за фамозния проект на господата Мюнциг и Андзилоти – SNAP!, който пожъна небивала слава с парчето „The Power“, въпреки че в него припяваха на чист български „Аз ям попара“, а в припева плагиатът Turbo B редеше безнаказано (досега!) думите „...и ти, ли, и ти, ли, и ти ли се наяде„…

Въпреки пословичната бдителност на родните журналисти, на тях все пак им убягна фактът, че Мадона в своя хит „American Pie“ е сложила останалите 14252 знамена, само за да прикрие роден трибагреник, който й гарантира онзи грандиозен успех…

Да не забравяме и Род Стюард, който въпреки българската непоносимост към всичко, което не е от големия град, имА смелостта да заяви: „Аз съм селянин“ на всички, при това на развален български.

Дори и кумирите от The Prodigy посегнаха на най-святото ни – езика – за да може Кийт Флинт да се лензи пред екрана и да обяснява: „Аз съм сам в стаята…“. Благодарение на доброто си владеене на български език те станаха толкова популярни. Но българинът, таз душа покорна, но и отмъстителна, им го върна тъпкано. По време на посещението си в София през далечната 1999 г., англичаните откриха на пазара на „Славейков“ свой албум, който те никога не бяха издавали… А за капак, обвиниха за това братушките…

Но да не спираме дотук – всички си спомнят Take That от времето, когато бяха на върха на славата си. Но защо бяха там – защото в едно от най-известните си парчета те сълзливо грачеха „Чушкопек фор гуд…“.

Тях в случая не трябва да ги виним – комбинирането на английски и български думички в една песен беше заложено още в песните на Haddaway, който в парчето „What is Love“ припяваше – „Бейби, дъхът ми…“

И House of Pain са крали безсрамно от езика ни – нека си припомним как започваше най-големият им хит „Jump“ - „Макарон несварен, легни в леген…“

Много, много са прегрешенията на известните музиканти. Към тях можем да добавим и Deep Purple с тяхното „Хей, чичо, стига си ревал…“, двойно по-наглият Shaggy с двата му хита „С пръста рова, рова…“ и „О, кара л*йна“, както и The Shorts с небезизвестното „Камион с дърва, конци, конци, на макара“.

Разбира се, към дългият списък на провинилите се можем да добавим още много известни музикални дейци, но важното е, че в крайна сметка българската музика е жива, както и че тя пулсира в ритъма на толкова известни песни, въпреки че е обречена други да жънат славата, която по право се полага на нея…

Това е тъжната история на Сандра.

А това са номерата на банковите сметки, които можете да използвате още сега.

Сандра Валентинова Младенова

ЕГН: 8611297052

Сметка в ЛЕВА:
Банка ДСК АД
IBAN: BG10STSA93000018907829
BIC: STSABGSF

Сметка в EURO:
Банка ДСК АД
IBAN: BG56STSA93000018907874
BIC: STSABGSF

Сметка в USD:
Банка ДСК АД
IBAN: BG62STSA93000018907863
BIC: STSABGSF

Има и DMS кампания. Можете да изпратите SMS (и) с текст DMS SANDRA на 17777. Аз вече го направих.

Благодаря!

Просветеният читател сигурно знае, че столицата на Франция не носи името на наследницата на известна хотелиерска фамилия. По-скоро е обратното. Но не това е най-важното, което трябва да се отбележи за този прочут град…

Може би съвсем малко по-важно е да се знае, мосю (или мадмоазел), че гражданите на Париж се изхранвали с пасти. Поне така си мислела една малко привнесена от Австрия френска кралица. Още по-важно е да се има предвид, че не всички парижани изпитват затруднения при говоренето на английски език. 83% не означава всички. Но за сметка на това са изключително услужливи и всячески се опитват да помогнат на залутания турист, който безуспешно се опитва да разбере например каква е разликата между RER (карта тук) и метрото (карта тук), както и защо на картата те изглеждат почти еднакво.

По-известна дори от самия град е зашеметяващата купчина от 7300 тона желязо, 2 500 000 нита и 18 038 метални парчета, която е висока 324 метра и досега е посетена от над 250 милиона туристи. С други думи, тази метална дантела за града е същото, каквото са Гауди за Барселона, Моцарт за Виена, гондолите за Венеция, Жулиета за Верона и Димитър Пенев за Мировяне. Можете да я видите във всички магазинчета за сувенири, под всякакви форми, на всякакви цени…

Както всеки голям град и Париж си има река. Сена е напомпана със самочувствие и е толкова важна, че номерата на улиците започват от по-близкия към реката край. Няма път, който да пресича извиващото се корито и да запази своето име на другия край. С други думи, в Париж всичко започва от Сена.

На по-големия остров в центъра на Париж се намира онази катедрала, по чиито кули в търсене на любовта се е катерил най-известният и самотен гърбушко на света. Компания са му правели единствено мълчаливите водоливници, описани от известния френски писател. Катедралата е значително по-красива отвън.  С изключение на прекрасните стъклописи, вътре не е особено различна от останалите. Това не може да се каже за Сен Сюлпис, от която пишещият беше толкова впечатлен, че забрави да я снима…

Градините в Париж са от друга планета – особено тази пред двореца Люксембург, който приютява Сената. Наблизо е латинският квартал, който е изключително приятно място за изморителна разходка. По на юг, криволичейки по уличките, ще откриете Пантеона, в чийто основи не тупти едно сърце на герой от Френско-пруската война и почиват в мир някои от най-влиятелните дейци на Просвещението, а и други французи.

Много от славата на френската столица идва от един северен квартал, в който преобладават увеселителните заведения, секс-шоповете (има дори и нещо като секс-мол на три или четири етажа), а над целия този триумф на порока се е надвесила бялата църква „Сакр Кьор“, около чиято святост преобладават художниците, пияните тийнейджъри и един тъмнокож футболист-виртуоз.

Но колкото и да приказваме за Париж, винаги ще пропуснем нещо важно, затова не зяпайте в монитора, а стягайте багажа за там. Струва си всяка отделена минута.

А, да, и четири дни определено няма да са ви достатъчни, за да го разгледате добре.

Тази година участвам с друга презентация, на сходна тема. Заглавието е The World In Your Face и е фокусирано върху силно нарасналото влияние, което има всеки от нас, в резултат на непрекъснато развиващите се технологии и средства за общуване.

Имах безумни проблеми с форматирането, качването на файла и шрифтовете, затова накрая се наложи да използвам по-традиционните Tahoma и Courier. Все пак, ако презентацията ви хареса, можете да гласувате за нея чрез бутончето с вдигнатия палец, разположено точно под нея. Изисква се регистрация в сайта.

Можете да ми помогнете още повече, ако публикувате линк към нея във Facebook, Twitter или на своя личен сайт или блог.

Благодаря предварително:)

В очите на другите успехът се измерва количествено: например като големина на заплатата, брой спечелени награди, честота на пътуване в чужбина, брой притежавани коли, брой маркови дрехи и обувки. Другите не могат да почувстват успеха по начина, по който го чувстваш ти. И затова търсят да го измерят по лесния, видим и измерим начин.

В нашите собствени очи заплатата може да няма значение, наградите може да са само статуетки или купи във витрината, пътуванията в чужбина да са досадно задължение, колите да са само средство за придвижване, а дрехите да са просто случайно подбрани парцалки от най-удобния магазин.

Сър Кен Робинсън в една своя книга показа как всичко се променя, когато откриеш собствената си страст, елементът, който те кара да се чувстваш наистина щастлив и успял. И това може да няма нищо общо с успеха, както го разбират и определят другите.

Успех е да можеш да откриваш себе си в нещата които правиш. Успех е да постигаш малки победи там, където ги търсиш. Да постигаш мечтите си. Успех е да имаш хора, на които да можеш да разчиташ, които да обичаш и за които да знаеш, че заедно можете да направите чудеса.

Успех е дори да намериш в себе си сили да се извиниш, когато си издънил нещата.

Понякога успехът е да можеш да се отречеш онова, което другите приемат за успех.  Защото в крайна сметка, когато става въпрос за успеха, не е чак толкова важно какво ще кажат хората.

Чърчил има забележително прозрение по темата: „Успехът е способността да преминаваш от един провал към друг, без да губиш ентусиазма си.“

Пък другите нека си говорят…

На покана се отговаря. И се отговаря с „Да, ще дойда“ и „Не, няма да дойда“. Ако все пак някой иска да бъде учтив, посочва и причината, поради която няма да присъства. И когато тази причина е достатъчно уважителна, всичко е наред. Но шикалкавенето и увъртането само затрудняват организатора на събитието. И е странно защо голяма част от отговорите са именно такива.

Другото, което е странно, е че изключително рядко някой отговаря напълно искрено с „Няма да дойда, защото събитието не ми харесва/ присъстващите не ми харесват/ организаторите не ми харесват/ просто не ми се ходи.“

Толкова ли е трудно да бъдем честни с един друг? И толкова лошо ли е да не се срамуваш да заявиш позицията си? Мисля си, че не е… Още повече, когато събитието (не) си заслужава.

Дали моите клиенти са лоялни? Абсолютно. 100%. Точно до момента, в който някой им предложи по-добро обслужване.“

Да спечелиш клиент е по-лесно, отколкото да го задържиш. В едно изследване, на което попаднах миналата седмица, се казваше, че настоящите клиенти на една компания са 5-8 пъти по-склонни да похарчат парите си за продуктите/ услугите , които тя предлага, отколкото потенциалните клиенти, които не познават същата компания.

Представете си, че 10% от оборудването в компанията ви внезапно изчезне. Какво ще направите?

Вероятно (леко) ще се панирате, ще свикате целия персонал, ще заключите вратите, ще затворите прозорците и ще се опитате да разберете къде, по дяволите, е отишло това оборудване.

В същото време вашата компания може да загуби 10% от клиентите си. И няма да сте го разбрали, преди да е станало твърде късно…

За съжаление, в преследването на нови клиенти, твърде малко компании обръщат подобаващо внимание на това как да запазят съществуващите такива.

Но и обратното също се случва, понякога. И това не е добре…