За опустошените души на хората

октомври 8, 2007 в 10:53 pm | Публикувано в Неопределени | Вашият коментар

Често получавам разни слайдове или линкове към места, където някой обяснява колко самотни сa хората, как имат нужда от това да им кажеш „Обичам те“, как трябва да им напомним за себе си, как трябва да им помогнем да се радват на всеки изживян миг. Live with every breath, както казваше Кацумото. Сещате се – Кен Уатанабе хубаво игра там…

Аз престанах да ги отварям. Защото ми омръзна някой друг да ми обяснява колко голяма нужда съм имал от любовта на ближния. Изпращам ги директно в коша.

Проблемът обаче е там, че хората наистина имат нужда от това някой да им го обяснява. Тоест, ние изпитваме огромно удоволствие някои неща да ни бъдат повтаряни. Но когато това го направи слабо познат или непознат човек, често усещането е странно, стъписваме се и не знаем как да реагираме.

Акциите с прегръщане на хората по улицата са нещо наистина интересно, но те не помагат на хората да заживеят по-добре, а просто ги развеселяват малко. Кратко обезболяващо за една опустошена от света душа. Която е обречена да си остане такава.

Да забравим какво ни изпращат по ICQ или в пощенската кутия. Да изтрием всички съобщения, които ни обясняват, че ако изпратим това съобщение на седем души, ще им докажем, че сме им истински приятели. Да захвърлим всичко написано, всичко чуто и всичко видяно. Да изличим от паметта си онова, което ни подсказва, че трябва да обичаме хората до себе си. Да не връщаме обратно посланията към онези, които ни ги изпращат, за да ни покажат, че са наши приятели.

 Обичам те.

Да забравим тези две думи, които носят само притеснение, защото ги изричаме или когато трябва да скрием нещо, или когато трябва да припомним на някого, че сме до него. И сякаш като оправдание ги търсим и използваме навсякъде, като по този начин опорочаваме първоначално заложения в тях смисъл.

Истинската обич, обичта между хората, между мен и теб, едни добри познати, няма нужда да бъде изговаряна. Да престанем да си припомняме, че трябва да се обичаме.

Да престанем да си припомняме, а наистина да го правим. Да се обичаме. Без думи. Без излишни лигави демонстрации, от които очите ни се пълнят със сълзи, само защото сме деца на времето си.

На мен не ми трябва да ми казват, че моите приятели ме обичат. Стига ми да знам, че са там някъде, и че ако ми потрябват, мога да ги извикам. За добро или за лошо. И това, което ме прави истински щастлив не е, че ми повтарят колко ме обичат, а че винаги идват.

 Аз не ви напомням, че ви обичам. Няма нужда и да ви го казвам. Не ми го казвайте и вие. Вие си го знаете. И аз го знам. И ще го знаем цял живот. Не се виждаме често? Просто нямаме време.

Ще се видим скоро. Това е повече от достатъчно.

P.S. Не изпращай това на десет твои приятели и ще се почувстваш много добре. А тези твои приятели никога няма да разберат, че не си им го изпратил. И затова ще бъдат щастливи.

Advertisements

Вашият коментар »

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


Entries and коментари feeds.