Cras, cras, semper cras…

октомври 23, 2007 в 11:03 pm | Публикувано в Неопределени | Вашият коментар

 

По едно време започнах да си мисля, че съм успял да надскоча времето. И че кротко пълзя нагоре по крака му, а то не си дава сметка за мен.

Голяма заблуда.

То просто разтърси крачола си и аз…хм…паднах.

Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на човек, е да живее в безвремие. Защото тогава забравя. И остава сам. И само той е важен. Както беше казал Оберман, „… за Вселената – нищо, за себе си – всичко“.

Обаче Времето не забравя, а издебва момента, в който кротко си си седнал в стария диван със спящото куче до камината, за да звънне настойчиво на звънеца. Който е нещото, което точно в този момент искаш да не чуваш.

И Времето отново ти идва на гости. И се друса на дивана, на който се опитваш да си починеш, а след това те полива с вода, когато се мъчиш да заспиш. Няма как, трябва да се мисли и за утре, а през това време защо и да не се върнат малко спомени, просто ей така…

В момента слушам песен, чийто превод на българки звучи горе долу така: „В душата ми има дупка, като кариес…“ Подобно нещо се случва, когато например ти падне пломбата и започнеш да човъркаш зъбите си с език, не толкова защото те боли, а за да си напомняш непрекъснато, че там имаш дупка. И се чувстваш някакси добре, защото знаеш, че е там. Не, че е хубаво, напротив. Но поне знаеш.

И чакаш Утре-то. Защото когато то дойде, започваш да чакаш следващото.

Навремето имаше надпис в едно квартално кафене: „На вересия – от утре“. И си чакаме вересията, белким се получи някой ден. И често си задаваме въпроса какво толкова очакваме да се случи, но тъй като нямаме отговор, продължаваме да чакаме. Просто така. Защото се мислим за достатъчно умни, че да го познаем, като се случи. И сме толкова заети да мислим за утрешния ден, че забравяме да живеем днес. Винаги очакваме нещо специално, нещо, което предстои, да ни промени световиждането, но когато то ни се стовари върху главата откриваме, че в него няма нищо повече освен онова, което сме очаквали. И тогава идва разочарованието.

Защото преживяното наяве не е същото като преживяното в мислите ни.
Може би това e причината вечната любов да не съществува… Накрая остава само уважението. И компромиси. Много компромиси. Които всички трябва да правим, за да не рухне представата за света, която сме си изградили.

А ние продължаваме да се вторачваме в бъдещето, понякога със страх, понякога с надежда, сякаш то ще ни донесе или пагубна мъка, или безгрижни времена. А това, което остава настрана, е животът днес. За него трябва да се хванем, за да живеем пълноценно. Но ние живеем всвят, който обикновено разбива повечето илюзии. Свят, в който трябва да се доказва невинността, а не вината. Защото всички са виновни за нещо…

Напоследък аз живея за днес. И въпреки че бъдещето все още е несигурно, защото е само началото, в личен план имам предвид, аз съм доволен. Както каза тя, човек трябва да е доволен само ако е постигнал нещо след положени усилия. И съм щастлив, даже доволен от себе си, че положих необходимите усилия, макар и под влиянието на външни фактори.

И сега няма утре.

Утре, утре, винаги утре… 

Вашият коментар »

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.
Entries and коментари feeds.